magical night,

Ноа Ланкастър имаше ясна представа с какво се захваща.Обикновено не се занимаваше с подобни неща, но този път реши  лично да провери  новодошлата в Щаба.Той беше много недоверчив човек.Доверяваше се напълно само и единствено на дясната си ръка Себастиан, който също беше и най-близкият му приятел.И като цяло най-близкият му човек наравно с брат му Ник, който  Ноа толкова обичаше.Но отношенията му с тях двамата бяха напълно различни.Имаше им доверие, но  Себ и Ник бяха прекалено различни.Ник беше малкото му братче, а Себастиан  силният приятел, който можеше да се справи с всичко.Командира също се доверяваше на старите бунтовници.На хората, които познаваше от дете и знаеше,че се борят за каузата.Винаги подхождаше към новодошлите с голямо доза съмнение.Все пак той се съмняваше във всичко освен в собствените си решения.Но Командира кажеше ли „не „…това значеше не.В днешно време беше трудно такъв млад човек да вдъхва толкова респект.Все пак да бъдеш лидер не е нещо,което се учи.Или го можеш или не.А Ноа имаше вродени качества за водач.А успехът му в Щаба доказваше това.Макар предишните ръководители на Щаба да не бяха доживявали до старини поради създалите се обстоятелства в Африка,  Ноа беше най-младият , който беше заемал  поста , като бе на едва двадесет и четири, когато бе избран от хората.Той беше човек,който вярваше на преценката си.Не бе сгрешил за Грейс.Нямаше и да сгреши за някой друг.
Беше почти единадесет, когато на Ноа му хрумна идея, която съвсем скоро смяташе да осъществи.След като приключи четенето на докладите за Европа той прати един от доверените му хора да извика новодошлата красавица.А Лейла Смит определено беше красива жена.Не му се наложи да чака дълго.Тъкмо хвърляше последен поглед върху запасите на Щаба, когато на вратата се почука.Командира никога не чакаше.А на лицето му се разля лека усмивка.
-Влез.-Кза той твърдо и студено.Гласът му говореше много за самия него.За неговата суровост и нрав.
Той стоеше с гръб към Лейла.Затвори папката , поставяйки я на мястото си и се обърна към нея.Погледът му я проследи от горе до долу, но студенината в сините му очи скри истинската му цел.
-С теб трябва да си поговорим.-Каза той , вкарвайки ръце в джобовете си.Приближи сее до скрина отсреща,където го чакаше продълговата кутия.Той извади ръце от джобовете си и отвори кутията.там вътре прилежно беше поставен снайпер нов модел, който беше доставен от Европа.Ноа  трябваше да използва новото оръжие, но предпочиташе това да стане извън Щаба, където можеше да свърши нещо полезно.Той прокара пръсти по оръжието и го взе в ръце, стисна дръжката и кокалчетата на ръката му побеляха.Той погледна Лейла отново, като не си позволи дори да й се усмихне.-Ще излезем извън Щаба …-Той се замисли.-…на разходка.-Пък и имаше намерение да я сплаши малко.-Надявам се харесваш добрите оръжия.Аз лично съм фен на класиките.-Каза той,премятайки оръжието през рамо.Затвори кутията  и се приближи към нея.Като не можа да не забележи нежните черти на лицето й.Бяха много близо един до друг, когато Командира проговори.-Е,тръгваме ли?

Командира тръгна по коридорите на Щаба плътно следван от Лейла. За някой, който не познава щаба,  тези коридори можеха да се сторят като лабиринт.Множеството нива под земята, където беше разположен Щаба.Да не забравяме и необятната пустиня, който се простираше над сградата.Щаба беше огромен.Много от живеещите в Щаба дори нямаха представа за съществуването на някой нива, до които достъп имаха само някои привилегировани хора.Но в Щаба имаше всичко. Купища складове, в които се съхраняваха от плодове до стари танкове и оръжия.Жилищната част, която ме наистина голяма.Броят на жителите на Щаба никак не бе малък.Кухни, кабинети, лаборатории, място, където войниците да тренират, болница, училище..Щаба беше един истински град недокосван от слънчевата светлина.Дори  гледаха животни там.Но начинът,по който беше конструирана сградата можеше да удиви всеки архитект.Щаба беше едно чудо, който трябваше да си остане скрито.Катона едва ли си имаха идея с какво се захващаха.Никой не трябваше да подценява бунтовниците.
Ноа и Лейла започнаха да се изкачват по стълбите, които водеха до един от изходите.На петстотин метра от тях се намираше големият изход, от където излизаха бронираните коли, с които се придвижваха сред пустинята.Малко бяха тези, които можеха да нарекат тази пустиня свой дом.Но Ноа се гордееше с това.За него както необятното море от пясък..така и това,което се намираше под тях , представляваше дом.А това море се явяваше като най-големия закрилник на бунтовниците. Милицията можеше да се бори с много неща, но не и с природата.Не можеха да се преборят със сушата, а сушата представляваше живот за бунтовниците.Децата  в училището учиха имената на архитектите на  Щаба.Те щяха да останат в историята на бунтовниците.Защото тази сграда се бе превърнала в спасение.А Сахара им даваше закрилата,която никъде другаде нямаше да открият.
Денем Сахара бе безмилостна.Температурите бяха много високи, но и нощем можеше да бъди много коварна.Хладният вятър сякаш премина през Ноа. Кожата му настръхна за миг.В този момент сякаш можеше да забрави, че сушата ги бе обградила, а сякаш на няколко метра протичаше някоя пълноводна река или имаше някое езеро.Но за съжаление имаха само кладенците с подземните реки, а това бе най-големият им проблем.Командира можеше да си припомни за времето,когато живееше на юг с родителите си.Нямаше да забрави как баща им ги водеше до близкото езеро и  заедно наблюдаваха животните.Какъв ли щеше да бъде животът му,ако не бе загубил родителите си?Ако не трябваше да поема грижата за брат си?Той отново щеше да избере битката, отново щеше да се бои за Африка.Но Ноа не можеше да се сети кога този континент е бил свободен.От незапомнени времена там са се водели битки, а това е било място на смърт.А европейците търсеха пари тук..било то чрез роби или диаманти.Но в този така враждебен континент Командирът намираше всичко,от което се нуждае.Той не можеше да се представи живота някъде другаде.Африка беше неговото начало и щеше да се превърне в неговият край.Поне щеше да умре,знаейки че се е борил, че не е загубил надежда.
Той не беше особено разговорлив човек.Дори когато чу думите на Лейла той запази мълчание.Трябваше да е нещо наистина важно,за да обели и дума.А за момента не смяташе да ги хапи.Той просто ходеше ,а краката му потъваха в пясъка.Чуваше стъпките на Лейла зад себе си.Имаше нещо в тази жена.Той досега никога не бе позволявал да бъде омаян.Ноа Ланкастър беше желан мъж, колкото можеше да си желан  в подобно време, но  никога не беше обръщал внимание на жените.За разлика от него Себастиан се справяше далеч по-добре с тях.Но Ноа не намираше време на това, беше посветил живота си на  Африка.Не можеше да си позволи да има семейство, което да изостави, когато умре.Не можеше да позволи да нарани някой дотолкова.Не,че нямаше хора, които да нарани.Но те вече бяха прекалено много, а колкото и суров да изглеждаше той…той се грижеше за най-близките си.Не веднъж беше мислил как да разкара брат си от това място.Той имаше нужда от него в контролната зала, но предпочиташе да е далеч.Може би имаше шанс всички в Щаба да започнат на чисто някъде другаде.Може би не всичко беше разрушено на другите континенти.А той не веднъж беш слушал за бреговете на Австралия, от където някога много отдавна идваше семейството му.Но това беше преди много поколения, много преди войната, много преди смъртта на всички тези хора.
Командира забави крачката си, а после напълно спря.Загледа се в небосвода, където имаше свят непроменен.Те виждаха същото, което  хората бяха виждали с векове.За жалост сега нямаха шанс да видят светът, какъвто е бил преди.Той посегна и извади нож от джоба си.Не беше особено голям, но бе остър като бръснач.Той погледна Лейла и прокара пръста си по острието.Ръцете на Ноа бяха изгрубели с годините, това не можеше да го пореже.Той погледна китките си и ръцете си, а вените му бяха изскочили, сякаш беше напрегнат, както винаги.Той не носеше някакво специално облекло, за да се знае кой е.Всички познаваха Командир Ланкастър.Той носеше раздърпана риза, навита  до лактите, която беше от лека материя  и беше перфектна за  времето в пустинята.Той умееше да се облича добре дори в пустинята.Имаше нещо красиво в леко износената му риза, която сякаш бе преживяла повече от него самия.Или просто беше заради начинът ,по който му седеше.Заради начинът,по който изглеждаха ръцете му, заради стойката му..ии най-вече заради това,че подчертаваше очите му, които за жалост Лейла не можеше да види в мрака, но може би можеше да усети как погледът му се плъзва по тялото й.От краката, до корема, следвайки всяка извивка,през гърдите, та чак до врата й.Той се чудеше какъв ли е ароматът й.В спомените си виждаше как баща му прегръща майка му и попива всяка частица от нейният аромат.Дали той щеше някога да има шанса да направи това.Но не, не биваше.Той беше Командирът на Щаба.Той беше железен.Той беше Ноа Ланкастър.

Ноа здраво беше хванал ножа в ръката си.Той се беше превърнал в продължение на ръката му.Смъртоносно продължение.Всяко едно оръжие беше част от него, когато се озовеше в ръката му.Когато си роден в Африка трябва да се научиш на някои неща.А когато си роден в Африка и си син на бунтовници…ее, самият ти можеш да станеш смъртоносен.От ранна възраст Командира се учеше да борави с оръжия.Ножът бе първото нещо,което се бе научил да използва.Помнеше колко малък бе, когато със сестра му се учеха да хвърлят ножове.Ник беше още бебе, а те вече бяха опасни деца.Ланкастър не обичаше да говори за семейството си.Това бе неговата болна тема, която мразеше да обсъжда.Бе загубил толкова много.Всички на този континент губеха прекалено много.Никой не заслужаваше да живее по този начин.Но това го отведе до спомени.Неща,които никога не искаше да си спомня.Как сестра му се справяше по-добре в ръкопашния бой, защото тя бе по дребна и пъргава.Как той се научи да надделява, изучавайки всяко нейно движение.Как един ден баща му го отведе на хълмовете, за да го направи един от най-добрите снайперисти в света.Той можеше да застреля човек на повече от три километра.Как един ден баща му така и не се върна.Как един ден сестра му изчезна.Сестра му, която бе част от него, защото бе негова близначка.Всеки член на семейството беше част от него, но той имаше специална връзка.Едва ли някога щеше да си признае,че никога не я бе почувствал за мъртва.Той мислеше,че някак ще усети , ако тя умре, но не почувства нищо.Явно тя отдавна беше мъртва, а те просто нямаха някакви свръхестествени сили.И после си спомни, за денят когато майка им спаси селото.Даде време на Ноа,Ник и още няколко човека да се измъкнат.Ако тя не беше направила тази жертва сега Ноа едва ли щеше да седи сред пустинята, държейки този нож.Щеше отдавна да е разстрелян като куче.Но за тези горе населението на Африка не представляваше нещо повече от група животни, които не заслужават да живеят.Но Командира имаше велики планове, в които щеше да оглави цяла Африка, да събере правителство, да помогне на хората сами да произвеждат храната си.Но за тази цел трябваше да се освободят от милицията.Трябваше да се освободят от Катона.А това нямаше да стане лесно, защото те контролираха целия континент.Бунтовниците имаха само пустините и земите около екватора, които дори не бяха техни,защото милицията се страхуваше от легендите, които се носеха за местните племена.Ноа от личен опит можеше да каже колко опасни бяха те.Знаеше,че могат да бъдат както техни съюзници, така и техни врагове.А той нямаше нужда от повече врагове.Все пак в няколко селца го приемаха с отворени обятия, заради това,че им бе помогнал през тези години.
Беше странно до колко спомени можеше да те отведе само едно просто оръжие.Той го държеше в ръцете си и беше силен, но спомените ляха най-голямата му слабост.Ноа дотолкова се беше отнесъл,че сред спомените гласът на Лейла прозвуча като шепот.
-О, това ли.-Каза той, като го завъртя в ръката си.Той посочи нея с острието и се приближи бавно и спокойно, с онази негова внушителна походка.-Смъртоносен е,не мислиш ли?

Думите на Лейла Смит накараха Командира леко да се усмихне.Малко бяха хората, които имаха честа да видят усмивката му.Но тази малка, незначителна усмивка не беше породена от щастие.Той наистина ли изглеждаш толкова суров в очите на другите?Но може би точно това искаше.Ноа Ланкастър не беше човек,който избиваше наред.Единствените жертви бяха хора от милицията…почти.Той никога не бе убил човек, който не заслужава това.Беше суров и студен мъж,но всичко си имаше граници.А той ясно е определил своите граници.Бунтовниците трябваше да са силни, защото беше трудно да заспиш,знаейки че си убил някой, въпреки че тези роботи наричани милицията го заслужаваха.Първоначално беше трудно,но с времето се свикваше.Това е нещо,с което се научаваш да живееш.Не всеки можеше да се справи с вината.Но те го правеха заради африканците, те заслужаваха своята свобода.Те заслужаваха да са щастливи.Заслужаваха да имат това, което имаха онези сноби от Европа.Заслужаваха всичко това.Те също бяха хора.И имаха същото право да живеят,каквото имаха и онези горе.Но за съжаление така стояха нещата в Африка.Тези долу винаги бяха гладни, жадни…и нищожни.Но това щеше да се промени, а Командира нямаше да позволи на никой да му попречи.Нямаше да позволи на никой да застане на пътя му.Африка най-после щеше да бъда свободна.Местата щяха да се разменят.Онези горе щяха да страдат и да гладуват.Беше въпрос на време.А Катона не знаеха кой се изправя срещу тях.Не знаеха какви планове имаше Комадира, и че той щеше да се превърне в най-големият враг,който някога са имали.Затова думите на Лейла го накараха почти да се усмихне.Той беше суров, леден…но това се очакваш от него.Трябваше да бъде жесток, за да постигне това,което искаше.Щеше да има жертви, а Ланкастър смяташе да задържи фронта.Заради родителите си, заради Ниа, заради Ник, заради Себ, заради бунтовниците, заради всички гладуващи.

Ноа притисна Лейла към себе си.Не можеше да повярва,че това крехко същество можеше да е толкова опасно.Усещаше гърба й, дупето й, плътно прилепени към него.И в този момент тя бе даже още по-красива.Тя се обърна към него и му позволи да я притисне по-силно.Той се вгледа в очите й,но различаваше само очертанията на лицето й, очертанията на устните й.Бяха толкова близо един до друг.И той искаше да я целуне.Ледената му обвивка беше на път да се пропука.И той искаше да впие устни в нейните.Да усети вкуса й.От толкова близо можеше да усети аромата на кожата й, но той не можеше да откъсне очи от устните й, които сякаш го подканваха да я целуне.Не разбираше защо не искаше да я пуска, а искаше да е още по-близо, макар че едва ли щеше да е възможно.Но той бавно отпусна хватката си, докато не пусна ръцете й.В следващия момент разстоянието между тях му се струваше като пропаст.Ноа можеше да се контролира, но тя го караше да я желае по начин, по който не бе пожелавал жена от доста време.Жените никога не бяха приоритет в живота му, те бяха останали на заден план.Най-важно за него беше делото му, а нещата станаха по-сложни, когато стана Командир.Той не можеше да си представи да има връзка,не можеше да си представи да има семейство.Но това нямаше нищо общо със случващото се.Той я желаеше толкова силно.Желаеше тялото й, желаеше да я опознае, желаеше да я опознае с целувки.
Ноа не каза нищичко, той просто се запъти към Щаба, оставяйки Лейла зад себе си.Знаеше,че тя щеше да го последва.Той се спря за миг.
-Нека да оставим стрелбата за някой друг път.-Той продължи като забърза крачка.Трябваше да разбере какво се случва, а нямаше намерение да остане още дълго в нейната компания.Просто трябваше да се погрижи за някои неща и да потуши бунтовете създали се вътре в него.Трябваше да се справи с това сам.Но непременно щеше да говори със Себастиан.Той щеше да разбере.
Без да си разменят нито дума по пътя двамата се бяха озовали в Щаба.
-Време е да си лягате.-Каза Ноа, като се върна към официалното обръщение, като си позволяваше да й говори на „ти” няколко минути по-рано.
Без да дочака и отговор той се спусна по един коридор право към спалнята си, но осъзна,че не бе оставил оръжието.Може би не бе твърде късно да го изпробва.Той отново се запъти навън.Това беше единственият начин да спре да мисли.Като прави това,в което е най-добър.